Има едни моменти във взаимоотношенията, които на пръв поглед изглеждат доста дребени. Ежедневни. Незначителни. Например пишеш на някого и очакваш отговор. Но той не идва. С часове. Понякога с дни. Или се уговаряте да се видите, правите планове, а после другият ги променя, без да ти каже. Или си казал на партньора си, че не ти е ок да прави нещо (например да те закача като те „сръчква“), но той продължава по същия начин.
Ако погледнем само фактите, те изглеждат съвсем безобидни. Един човек не е отговорил. Една уговорка се е променила. Партньорът ти просто се закача. И без контекста на това каква е твоята история като човек, как е организиран вътрешния ти свят и каква е връзката с партньора ти в момента, изобщо не би следвало да им се обърне внимание. Преживяването би било съвсем обикновено Но ако преживяването е силно, няма как просто да се направим, че нищо не е станало. То ще продължи да ни напомня за себе си – ще стои в мислите ни. В емоциите ни. В поведението ни. И неизбежно ще започне да влияе на начина, по който се свързваме с другия.
Каква ще бъде тази вътрешна реакция зависи от много неща – от личната ни история, от средата, в която сме израснали, от средата, в която живеем днес, от връзката, която имаме със себе си, от подкрепата, с която разполагаме, от вътрешния ни ресурс в конкретния момент.
Например реакцията може да бъде:
- Активирана рана на собствената значимост: „Щом не ми пише, значи не се сеща за мен. Значи нямам значение.“
- Отхвърляне: „Защо винаги става така? Никой не ме иска! Никой не ме избира.“
- Вина и свръхотговорност: „Какво пак направих? Сигурно аз съм виновен.“
- Гняв и превъзходство: „Този пък за какъв се мисли? Аз мога и без него.“
- Тревожност: „Нещо се е случило. Нещо не е наред.“
- Свръхконтрол: „Не мога да разчитам на хората. Сам трябва да се оправям.“
- Емоционално отдръпване: „Повече няма да пиша аз. Да видим дали изобщо ще се сети за мен.“
- Рационализиране: „Няма смисъл да го преживявам. Всеки е зает.“
- Срам: „Сигурно бях прекалено настоятелен. Прекалих, а не трябваше“
- Самота: „Пак останах сам.“
- Безнадеждност: „Няма смисъл да инвестирам в хора.“
Списъкът може да бъде безкраен. А ти как интерпретираш подобни ситуации?
Когато настоящето докосне миналото
Когато старата рана се активира в настоящата ситуация, ние много рядко реагираме само на това, което се случва тук и сега. Реагираме и на всичко онова, което тази ситуация събужда в нас. И дори рационално да знаем, че времето е различно и миналото е назад във времето, то за емоционалността ни линейното време няма такова значение. За емоциите ни има значение дали ги изпитваме сега и колко са силни те. А не кога или къде се случва нещо. Може да се случва във въображението ни. В спомените. В книгите. Филмите. Преживяването е там. Емоциите ги има. И те са сега. И въздействат цялостно на възприятието и преживяването ни сега.
Ето защо едно непрочетено съобщение може да се превърне в преживяване на изоставяне. Отложената среща в доказателство, че не сме важни. Липсата на обаждане в потвърждение, че отново ще останем сами. Не защото настоящата ситуация непременно означава това, а защото активира нещо познато.
Точно тогава започва да говори вътрешното ни дете. Вътрешното дете е онази архетипна част в нас, която носи емоционалната памет за живота ни. То пази спомена за моментите, в които сме били обичани и за онези, в които сме били сами, нечути, отхвърлени или засрамени.
Когато тази болка се активира, вътрешното дете не анализира. То преживява. То не казва: „Вероятно човекът е зает.“ То казва: „Пак съм сам.“ Или: „Не съм важен.“, „Изоставят ме.“, „Нещо с мен не е наред.“
След болката идва адаптацията
Но вътрешното дете рядко остава само в чувството си. Почти веднага се включва друга част – т.нар. адаптираното дете. Тери Риъл описва адаптираното дете като онази част от нас, която е научила как трябва да се държи, за да оцелее в отношенията. Това не е автентичното ни Аз. Това са стратегиите, които сме развили, за да се справим с болката.
Някои хора се адаптират, като се нагаждат към другия. Потискат разочарованието си. Оправдават поведението му. Обвиняват себе си. Стават още по-разбиращи, още по-търпеливи, още по-удобни. Или поне искат да бъдат. И се опитват. Дълбокото убеждение е: „Ако бъда достатъчно добър, няма да ме изоставят.„
Други се адаптират по обратния начин. Вместо да останат в болката, те се защитават чрез дистанция. Чрез критика. Чрез контрол. Чрез превъзходство. Казват си: „Не ми пука.“, „Нямам нужда от никого.„, „По-добре ми е сам/а.“ Така си връщат усещането за сила. Но цената често е загубата на близостта. И в двата случая адаптацията има една и съща цел – да ни предпази от срещата с първичната болка.
И тези защити някога са били брилянтно решение. Те са помогнали на детето да оцелее в семейната система, в която е израснало. И са били най-мъдрите за средата, в която е било поставено да се развива. Проблемът е, че когато продължим да използваме същите стратегии като възрастни, започваме да ги прилагаме и там, където вече не са необходими. В друга среда, те вече не работят в полза, а в ущърб на връзката.
Как да останем във връзка, вместо в старите модели?
Да развиваме своята релационна интелитентност е важен път към това да променим познатите си модели. Но какво означава това? Да сме релационно интелигентни не е талант, с който се раждаме. Това са умения и компетенции, които се развиват в годините. Във взаимоотношенията ни с другите. В свързването с тях. Това да ме релационно интелигентни не означава никога повече да не ни боли. Не означава да нямаме нужди. Не означава да не се разочароваме. И със сигурност не означава да потискаме чувствата си.
Релационната интелигентност е способността да забележим кога говори адаптацията ни вместо автентичното ни Аз. Да разпознаем кога вътрешното ни дете преживява стара болка. Да останем достатъчно свързани със себе си, за да не позволим тази болка автоматично да започне да управлява отношенията ни. Тери Риъл нарича тази част в нас Мъдрия възрастен.
Аз бих добавила още нещо. Според мен релационната интелигентност е капацитетът на този мъдър възрастен не просто да регулира себе си, а да остане едновременно свързан със себе си, с другия човек и със самата връзка.
Защото в моментите на болка най-лесно губим едно от тези три неща. Или губим себе си, опитвайки се да угодим. Или губим другия, като се затворим или нападнем. Или губим самата връзка, защото позволяваме на стария сценарий да започне да управлява настоящето. Релационната интелигентност ни помага да задържим и трите. Тя ни позволява да кажем: „Да, боли ме.“, „Да, забелязвам, че започвам да си мисля, че не съм важен.“, „Но все още не знам какво се случва при другия.“, „Нека първо остана свързан със себе си, преди да направя заключение за него.“
Това не означава да оправдаваме другия. Не означава да пренебрегнем собствените си нужди. Означава да не позволим на вчерашната болка да определя днешната реалност. Защото между случилото се и нашата реакция винаги съществува едно пространство. Там можем да направим пауза. Да разпознаем коя част от нас говори. Да се погрижим за вътрешното си дете. Да успокоим адаптацията, която бърза да ни защити. И чак тогава да изберем как искаме да се срещнем с човека срещу нас.
В крайна сметка зрелостта не означава никога да не бъдем наранявани. Зрелостта означава, че когато болката се появи, вече не ѝ позволяваме сама да води разговора. Тогава не просто пазим себе си. Пазим и връзката. И, да, за зрелостта емоционалната интелигентност и саморегулацията са ключови. Да сме релационно интелигентни означава да сме зрели (да знаем какво се случва в нас, да можем да го назовем и да се регулираме) и едновременно с това да включим другия с неговите преживявания и да останем свързани и отворени един към друг дори, когато ни боли. Особено, когато ни боли. Въпреки онази част, която ни е пазила толкова дълго (адаптираното дете), да вземем реакциите в свои ръце и да останем в контакт.