Релационната интелигентност като естествено продължение на личностното развитие
През последните години имеме все повече достъп до и опит в личностното развитие. Четем книги. Блогове. Влогове. Подкасти. Ходим на обучения. Терапия. Соматични преживявания. Практикуваме йога. Медитираме. Учим се да поставяме граници, да разпознаваме емоциите си, да бъдем по-уверени, по-осъзнати, по-регулиращи се…
И въпреки това един разговор с някой близък (или колега) е достатъчен, за да се окажем отново в добре познат сценарий. Обвиняваме. Защитаваме се. Затваряме се. Или отчаяно се опитваме да бъдем чути, разбрани, без самите ние да успяваме да разберем какво се случва между нас, а и вътре в самите нас.
Да, прочели сме достатъчно книги. Да, работим върху себе си. Но между личностното развитие (онова, което се случва в мен) и взаимоотношенията (онова, което се случва между нас), има още едно пространство, за което все още не говорим достатъчно. И не знаем достатъчно. Това е пространството на срещата между нас (релационното пространство) мястото, където моите вътрешни процеси се срещат с твоите, където се създават близостта, дистанцията, конфликтите и начинът, по който се свързваме един с друг. И това да имаме връзка (взаимоотношения) е важно, но непълно по отношение на релационното – това как се случва тази връзка (как си влияем един на друг, как се свързваме, как „танцуваме“ заедно).
Именно там поставям релационната интелигентност.
Не теоретично, а практично
Когато хората чуят нов термин, често реагират с известен скептицизъм. Напълно разбираемо. Психологията е богата на модели, школи и концепции, всяка от които предлага различен поглед към човека.
Затова поставям релационната интелигентност не като теория, която идва да замени останалите, а като рамка, която събира на едно място знания, които вече съществуват и ги превежда в ежедневието, в което живеем. Когато се срещаме с другите. Когато знанието за мен и моите вътрешни преживявания, среща тези на отсрещния човек.
Теорията на привързаността ни помага да разберем защо търсим близост или се страхуваме от нея. Емоционалната интелигентност ни показва колко важно е да разпознаваме и регулираме собствените си емоции. Системният подход ни напомня, че човек никога не съществува сам за себе си, а винаги е част от взаимоотношения. Невронауката все по-ясно показва, че мозъкът ни се развива именно чрез връзките с другите.
Всички тези идеи не си противоречат. Те описват различни страни на един и същи процес. За мен релационната интелигентност е опит този процес да стане по-разбираем и по-приложим в ежедневния ни живот.
Животът не се случва само вътре в нас
През 90-те години Питър Салъви и Джон Майър (създатели на научния модел на емоционалната интелигентност) поставят основите на концепцията за емоционалната интелигентност. Те я описват като способността да разпознаваме, разбираме и управляваме собствените и чуждите емоции. Тази идея промени начина, по който говорим за личностното развитие и отвори пространство за по-дълбоко разбиране на вътрешния ни свят.
Но животът не се случва само вътре в нас. Той се случва и между нас.
Не е достатъчно да знам какво чувствам, ако не мога да остана свързана с теб, когато сме ядосани един на друг. Не е достатъчно да умея да назовавам емоциите си, ако не мога да чуя болката зад думите на човека срещу мен. Не е достатъчно да поставям граници, ако го правя по начин, който разрушава отношенията ми.
Релационната интелигентност започва именно там – в пространството, в което вътрешният ни свят среща вътрешния свят на другия човек.
Развиваме се чрез взаимоотношенията си
Дълго време личностното развитие беше представяно като индивидуален проект. Работи върху себе си. Развий потенциала си. Излекувай вътрешното си дете. Стани най-добрата версия на себе си. Всичко това има своето място.
Но има един въпрос, който рядко си задаваме: Какво се случва с всичко, което съм научил за себе си, когато срещна друг човек?
Защото именно тогава се вижда дали това знание е станало част от живота ни. Когато ни разочарова. Когато аз го нараня. Когато ме притиска. Когато аз удържам граници. Когато са събудени стари модели. Когато не се виждат други възможности сега… Не когато сме сами. А когато трябва да се справим с разочарование, конфликт, различия, близост, вина, прошка или доверие.
Не случайно едно от най-дългите научни изследвания върху човешкия живот Harvard Study of Adult Development, проследяващо участници повече от 80 години, достига до един последователен извод: качеството на взаимоотношенията ни е един от най-силните предиктори за здраве, удовлетвореност и дълголетие.
Този извод се потвърждава и от мащабния метаанализ на психолога Джулиан Холт-Лунстад и колеги, обхващащ данни за над 300 000 души. Изследването показва, че силните социални връзки са свързани със значително по-нисък риск от преждевременна смърт, а социалната изолация представлява сериозен риск за здравето.
Това означава, че ние не се развиваме въпреки взаимоотношенията си. Развиваме се чрез тях. Развиваме се в тях. В професионалните. В личните. В близките. В интимните. В тези на хиляти киломентири разстояние, но в същото време неизменно в ума ни.
Защо наричам това релационна интелигентност?
Психиатърът Даниел Сийгъл, създател на интерперсоналната невробиология, описва ума като процес, който възниква в непрекъснатото взаимодействие между мозъка, тялото и взаимоотношенията ни с другите хора. Тази перспектива променя начина, по който разбираме човешкото развитие не като изцяло вътрешен процес, а като нещо, което се случва във връзка.
Именно върху подобни идеи стъпва и моето разбиране за релационната интелигентност. За мен тя не е нова психотерапевтична школа. Не е алтернатива на емоционалната интелигентност. Не е опит да замени теорията на привързаността, системния подход или която и да е друга психологическа концепция. Тя е опит да събере най-ценните им прозрения около един въпрос: Как можем да живеем по-добре със себе си и с другите?
Защото в крайна сметка животът ни не се определя само от това какво знаем за себе си. Определя се от това как превръщаме това знание във взаимоотношения. Можем да бъдем изключително осъзнати хора и въпреки това да не умеем да възстановяваме връзката след конфликт. Можем да разбираме емоциите си и все пак да не успяваме да изграждаме доверие. Можем да сме успешни професионалисти и едновременно с това да се чувстваме самотни.
Затова вярвам, че следващата крачка в личностното развитие не е да научим още нещо за себе си индивидуално. Тя е да се научим как да бъдем с другите, без да губим себе си, и как да останем свързани със себе си, без да губим другите.
Именно там е релационната интелигентност.